Двадесета глава
Последната себична постъпка
Яростно ритна търкалящата се наблизо буца пръст, при което навсякъде се разхвърчаха пръски кал. Кракът му срещна връхчето на солиден скален къс, заровен дълбоко в земята, той обаче дори не усети острата болка, която го прониза, защото раната, нанесена на сърцето му — не, на гордостта му! — бе много по-страшна. Хилядократно по-страшна.
Сватбата щеше да се състои в края на лятото, в края на същата тази седмица. Лорд Ферингал щеше да има Мералда, както и собственото дете на Джака.
— Справедливо ли е това! — провикна се той и се наведе, за да вдигне камъка, който бе изритал.
Когато видя, че няма да успее да го измъкне от пръстта, грабна друг и го запрати надалеч, като едва не улучи двамина работници, които се бяха подпрели на лопатите си и си приказваха.
Двамата (единият от тях беше старото, дългоносо джудже) се втурнаха към него, сипейки ядовити проклятия. Той обаче, твърде погълнат от собственото си нещастие, за да разбере, че току-що си е създал още неприятности, дори не ги забеляза…
… поне докато не се обърна и не ги видя да стоят зад него. Ядосаното джудже подскочи и така го цапардоса по носа, че го събори на земята.
— Проклет глупак! — изсумтя то и се накани да се върне на работа.
Заслепен от унижение, без да разсъждава, Джака протегна крак и го спъна.
Само след миг другият селянин го вдигна във въздуха и здравата го разтърси:
— Да не би да искаш да те убия?
— Може би точно това искам — отвърна Джака с дълбока, драматична въздишка. — Да, и последното зрънце радост си отиде от тази смъртна обвивка.
— Момчето е чалнато — рече селянинът, който го държеше.
Джуджето се приближи, свило ръце в юмруци и стиснало зъби. Другият селянин побутна Джака към него, то обаче не го улови, а го блъсна напред, така че младежът се пльосна по очи в калта, след това стъпи върху кръста му с подкованите си ботуши.
— Друг път гледай къде хвърляш камъни! — изсумтя джуджето и натисна, изкарвайки въздуха от дробовете на Джака.
— Момчето е чалнато — повтори другият селянин и двамата се отдалечиха.
Джака остана да лежи в калта, а сълзите му се смесиха с пръстта.
* * *
— От хубавата храна в замъка ще да е — засмя се мадам Принкъл, добродушна, посивяла старица, чиято кожа бе толкова набръчкана, че сякаш бе твърде голяма за тялото й.
При тези свои думи тя протегна ръка и закачливо ощипа талията на Мералда.
— Ако всяка седмица си малко по-пълна, как изобщо ще ти ушия роклята? Ей го на, днес си наедряла с цели три пръста.
Мералда се изчерви и извърна очи, за да избегне изпитателния поглед на Присила, която седеше наблизо и не пропускаше нищо.
— Вярно, че напоследък все съм гладна — отвърна девойката. — Непрекъснато хапвам това-онова. Доста съм притеснена покрай сватбата.
И тя хвърли разтревожен поглед към Присила, която от известно време работеше усилено, за да й помогне да се отърве от простоватото си произношение.
По-възрастната жена кимна, но изобщо не изглеждаше убедена.
— Е, значи трябва да намериш друг начин да се успокояваш — усмихна се мадам Принкъл — освен ако не искаш роклята да се сцепи по теб, докато отиваш към олтара.
И тя се разтресе от пристъп на гръмогласен смях, от който тялото й заприлича на гигантска, тресяща се кожена торба. Мералда и Присила се присъединиха към смеха й, ала никоя от тях не изглеждаше особено развеселена.
— Не можеш ли да я преправиш? — попита Присила.
— О, няма за какво да се безпокоите! — увери я шивачката. — Мералда ще е красива като картинка в сватбения си ден!
И тя се зае да събира конците, метъра и иглите си. Присила отиде да й помогне, а Мералда побърза да свали роклята, взе простичките си дрехи и изхвърча от стаята.
Щом се озова далеч от тях, тя положи ръка върху очевидно наедрелия си корем. От срещата й с Джака бяха минали повече от два месеца и половина и макар да се съмняваше, че бебето е достатъчно голямо, за да издуе корема й чак толкова, напоследък тя наистина ядеше повече отвсякога. Може би действително бе притеснена, а може би ядеше толкова много, защото трябваше да храни двамина. Каквато и да бе причината, Мералда се зарече да внимава много до края на седмицата, за да не привлича повече внимание върху себе си.
— Ще ни донесе роклята утре — обади се Присила зад гърба й и тя подскочи от изненада. — Нещо не е наред ли? — попита Присила и сложи ръка върху рамото й.
— Нямаше ли да се притеснявате, ако се женехте за благородник?
Веждите на Присила се повдигнаха.
— Не бих се притеснявала, защото няма как да се озова в подобно положение.
— Но ако… ако се случеше — настоя девойката. — Ако се бяхте родили обикновена селянка и някой благородник…
— Въпросът ти е абсурден — прекъсна я Присила. — Ако се бях родила обикновена селянка, нямаше да съм тази, която съм сега, така че целият ти въпрос губи смисъла си.
Мералда я изгледа неразбиращо.
— Не съм селянка, защото нямам нито кръвта, нито душата на селянка — обясни по-възрастната жена. — Вие смятате, че е чиста случайност дали някой ще се роди благородник, или прост селянин, но грешите. Положението в обществото идва отвътре, не отвън.
— Значи се имате за нещо повече от нас? — направо попита Мералда.
Присила се усмихна:
— Не нещо повече, скъпа — отвърна тя снизходително. — Просто сме различни. Ние всички имаме своето място в живота.
— И моето не е до брат ви — отлично я разбра девойката.
— Не одобрявам смесените бракове — потвърди Присила.
Думите й бяха последвани от дълго, неловко мълчание.
„Защо сама не се ожениш за него“, помисли си Мералда, но не каза нищо.
— Въпреки това — продължи Присила със същия унизителен тон, — смятам да уважа избора на брат си. Животът си е негов и той е свободен да го съсипе, както намери за добре. Аз ще сторя каквото е по силите ми, за да те издигна колкото се може по-близо до неговото ниво.
И като протегна ръка, за да я потупа по рамото, добави:
